Кои са хората на Писанието? Юдеите и християните хора на Писанието ли са?

От гледна точка на вярата Свещеният Коран е разделил хората на три основни групи: мюсюлмани, неверници и съдружаващи, и хора на Писанието. Коранът определя вярващите в Последния Пратеник като мюсюлмани; отричащите единството на Всевишния – като неверници и съдружаващи. А понятието хора на Писанието, както ще поясним подробно по-нататък, означава „привързани към някоя книга”, хора, дарени със свещена книга, на които е изпратен пророк. Въпреки че между ислямските учени има разногласия, прието е, всички хора, на които е низпослана книга, макар да не е съхранена в оригинален вид, и е изпратен пророк, да се считат за хора на Писанието.
Към тази група спадат и юдеите и християните, а също така и вярващите в пророк Ибрахим (Авраам) и пророк Давуд (Давид). Свещеният Коран повелява: „Онези, които вярват, и юдеите, и християните, и сабеите, онези [от тях] които вярват в Аллах и в Сетния ден, и вършат праведни дела, имат отплатата си при своя Господ и не ще има страх за тях, и не ще скърбят.” (Коран, 2: 62), „Вярващите и юдеите, и сабеите, и християните – които [от тях] повярват в Аллах и в Сетния ден, и вършат праведни дела ­ наистина за тях не ще има страх и не ще скърбят.” (Коран, 5: 69), „Между вярващите и юдеите, и сабеите, и християните, и магите, и съдружаващите наистина Аллах ще отсъди в Деня на възкресението. Аллах на всяко нещо е свидетел.” (Коран, 22: 17). В тези знамения сабеите, християните и юдеите се споменават заедно и много тълкуватели смятат, че и те са хора на Писанието. Според някои ислямски учени само юдеите и християните са хора на Писанието.<![if !supportFootnotes]>^[1]<![endif]>
Но с оглед на знаменията „Неверници станаха онези, които казаха: “Аллах, това е Месията, синът на Мариам.” (Коран, 5: 72), „Неверници станаха онези, които казаха: “Аллах, това е третият от троицата.” А няма друг бог освен единствения Бог. И ако не престанат да говорят това, болезнено мъчение ще сполети неверниците.” (Коран, 5: 73), някои смятат, че с настоящата си вяра юдеите и християните са неверници и съдружаващи. По този повод известният тълкувател на Корана Елмалълъ Хамди Язър пояснява следното: „В Корана понятието съдружник има две значения – едното е преносно, а другото основно. Преносното значение се отнася за онези, които явно съдружават с Всевишния, вярват и почитат много божества. Според това значение, хората, дарени с книги, не се наричат съдружаващи. Истински съдружаващи са онези, които не вярват в единството на Всевишния и отричат ислямската религия, т.е. не са мюсюлмани. Следователно юдеите и християните са съдружаващи.”<![if !supportFootnotes]>^[2]<![endif]> Във връзка с темата Бедиуззаман изтъква: „Значението на думата неверник има два смисъла: първият обхваща хората, отричащи Всевишния, а вторият – които отричат исляма и Пророка. В този контекст хората от втората група може да ги наричаме хора на Писанието.”
Но въпреки че някои поддържат тази теза, има и тълкуватели, които смятат, че сред тях има и хора, вярващи в единството на Всевишния. Трябва да се обърне внимание на повелята в Свещения Коран: „Нито онези от хората на Писанието, които не повярваха, нито съдружаващите...” (Коран, 2: 105).
Главната особеност, на която трябва да обърнем внимание, е тази, че по време на низпославането на Корана отклонилите се от правия път хора, които не спазвали забраненото и позволеното, променили съдържанието на книгите си. Ако те вярват в условията, цитирани в Корана, тогава той ги определя като хора на Писанието. Ето това са хората на Писанието, с които мюсюлманинът може да сключва брак и е позволено да се яде месото на заклано от тях животно. Следователно онези сред съвременните юдеи и християни, които влизат в тези рамки, също могат да се нарекат хора на Писанието.
В съвремието ни може да определим още една група хора, извън трите, които изброихме; това са юдеи и християни, които вярват, че Мухаммед, Аллах да го благослови и с мир да го дари, е Пророк, че ислямът е религия от Всевишния и че Корана е Свещена книга, също като Тората и Библията. Когато Пратеника на Аллах задочно отслужил заупокойна молитва за починалия абисински крал Негуса и съдружаващите злословили с думите: „Отслужва заупокойна молитва на починал в Абисиния християнин”<![if !supportFootnotes]>^[3]<![endif]>, е низпослано знамението: „Някои от хората на Писанието вярват в Аллах и в низпосланото на вас, и в низпосланото на тях, смирени пред Аллах. Те не продават знаменията на Аллах на никаква цена. Те имат отплатата си при своя Господ. Аллах бързо прави равносметка.” (Коран, 3: 199). Броят на такива хора, особено на Запад, никак не е малък. Хора с подобни виждания ще изиграят съществена роля в процеса на диалога.
На последно място, трябва добре да поясним следното: днес някои хора твърдят, че не са останали хора на Писанието, тъй като приемат пророците – Аллах да опази – за синове на Всевишния, твърдят, че равините и свещениците обожествяват богове, и ги считат за съдружаващи. Така рушат основите на междурелигиозния диалог. Ние смятаме, че техните твърдения са необоснователни. Защото хората на Писанието и по времето на Последния Пратеник са казвали: „Иса (Иисус) е син Божи.” Тоест Свещения Коран явно изтъквал, че по този начин те съдружават, но въпреки това продължавал да ги нарича „хора на Писанието”.
Тук може да се вземе предвид следното; според Корана онези, които смятат достопочтения Иса и достопочтения Узаир, мир на тях, за синове Божии, са неверници.<![if !supportFootnotes]>^[4]<![endif]> Но за да продължат мюсюлманите да регулират взаимоотношенията си с тях, в Корана те са наречени хора на Писанието. С други думи, по вяра дори те да са съдружаващи, по правило те са хора на Писанието. Затова и призива на Корана към тях да дойдат „към общото слово” е на тази основа. Ако те наистина бяха съдружаващи, Корана щеше да ги разглежда в категорията на съдружаващите.
Разграничаването на хората на Писанието от съдружаващите е спомогнало те да се сближат с мюсюлманите. А това е и една от целите на диалога. Призивът „елате към общото слово” доказва именно това. <![if !supportFootnotes]>

---

<![endif]>
<![if !supportFootnotes]>^[1]<![endif]> Kemalüddin Muhammed, Fethu’l Kadir ala’l-Hidaye, Mısır, 1356, 2.372
<![if !supportFootnotes]>^[2]<![endif]> Elmalılı, 2/221
<![if !supportFootnotes]>^[3]<![endif]> Müslim, Cenaiz, 21/62-67
<![if !supportFootnotes]>^[4]<![endif]> Коран, 5: 73; Коран, 9: 30

Има ли знамения, които заповядват диалога с хората на Писанието?

В Свещения Коран има много знамения, свързани с хората на Писанието. „Кажи: “О, хора на Писанието, елате към слово, общо и за нас, и за вас – да не служим на друг освен на Аллах и да не Го съдружаваме с нищо, и едни от нас да не приемат други за господари, освен Аллах!” А отвърнат ли се, кажете: “Засвидетелствайте, че сме мюсюлмани!” (Коран, 3: 64). Това знамение, без никакво противоречие, повелява на Пратеника на Аллах, и следователно на мюсюлманите, да поддържат взаимна връзка с хората на Писанието и да се обединят около една цел. Така Коранът очертава рамките на диалога. Общите точки са вяра в Бога, в пророците, в задгробния живот; отхвърляне на пороци като прелюбодеяние, хазарт, алкохол; а може да бъдат и социални, политически, културни и икономически общи цели. Във взаимоотношенията си с хората на Писанието Пратеника на Аллах никога не е повдигал конфликтни въпроси, не ги е поставял за обсъждане и споразуменията от Худейбие, Хайбер и др. винаги са били насочени към диалога, което доказва нашата теза.
В друго знамение се повелява: „И спорете с хората на Писанието само по най-хубавия начин, но не и с онези от тях, които угнетяват, и кажете: “Вярваме в низпосланото на нас и в низпосланото на вас. Нашият Бог и вашият Бог е един и същ. Ние сме Нему отдадени.” (Коран, 29: 46). И тук се посочват общите ценности и следователно се цели да бъде създадена атмосфера на съвместно съжителство. Но групата на „угнетителите”, която се посочва като изключение в знамението, трябва да се разглежда от друг аспект. Това са хора, които не признават правото на живот на мюсюлманите, които поддържат враждебни отношения. За такива хора, групи или държави ислямът е определил правила за борба и освен като заповед мнозина ислямски юристи ги определят и като задължение. Но не трябва да се забравя, че ислямът е постановил обявяването на война или сключването на мирно споразумение да се решава от ръководните органи на държавата. Не е позволено личности или определени хора да взимат решение по такива въпроси.

Как трябва да разбираме знаменията „не взимайте юдеите и християните за ближни”, „И не ще са доволни от теб нито юдеите, нито християните, докато не последваш тяхната вяра” и знамения със сходно съдържание?

В Свещения Коран има много знамения по този въпрос:

1. „Вярващите да не взимат неверници за ближни вместо повярвалите. А който направи това, той няма нищо общо с Аллах, освен ако се страхувате от тях. Аллах ви предупреждава за Себе Си и към Аллах е завръщането.” (Коран, 3: 28)
2. „О, вярващи, не взимайте юдеите и християните за ближни! Един на друг са ближни те. А който измежду ви се сближи с тях, е от тях. Аллах не напътва хората-угнетители.” (Коран, 5: 51)
3. „И не ще са доволни от теб нито юдеите, нито християните, докато не последваш тяхната вяра. Кажи: “Напътствие от Аллах е единственото напътствие.” И ако последваш страстите им подир знанието, което си получил, никой не ще те защити от Аллах и не ще те избави” (Коран, 2: 120)
4. „Ще откриеш, че сред хората, най-силни по вражда към вярващите, са юдеите и онези, които съдружават, и ще откриеш, че сред тях най-близки по любов към вярващите са онези, които казват: “Ние сме християни.” Така е, защото сред тях има свещеници и монаси, и защото не се възгордяват” (Коран, 5: 82)
5. „О, вярващи, не взимайте доверени приятели, освен измежду вас! [Другите] не ще пропуснат да посеят помежду ви развала, те искат да изпаднете в беда. Омразата се показва от устата им, ала онова, което се таи в гърдите им, е по-голямо. Вече ви разкрихме знаменията, ако сте проумели.” (Коран, 3: 118)
6. „О, вярващи, не взимайте за ближни своите бащи и братя, ако са предпочели неверието пред вярата. А които от вас се сближат с тях, те са угнетителите.” (Коран, 9: 23)

За да разберем правилно тези знамения, за да вникнем в същността им, е много важно да отговорим правилно на въпроса: кои юдеи и кои християни? Първата стъпка за правилното им разбиране е да знаем какви са причините за низпославането на знаменията и условията, при които са низпослани. Ключови понятия тук са „военно” и „мирно положение”. Няма никакво съмнение, че тези знамения са низпослани по време на война и в момент, когато другите искали да унищожат мюсюлманите. С други думи, знаменията са насочени към юдеите и християните, които били врагове на мюсюлманите и които по всички начини се опитвали и кроели планове за унищожаването на мюсюлманите. Ясно е посочено, че отношението по време на война към онези от хората на Писанието, които не споделят мислите и действията на злонамерените, не е еднакво. В Корана ясно се подчертава този факт: „Аллах не ви забранява да се отнасяте с добро и да постъпвате справедливо към онези, които не воюват с вас в религията и не ви прогонват от домовете ви. Аллах обича справедливите” (Коран, 60: 8), „Някои от хората на Писанието вярват в Аллах и в низпосланото на вас, и в низпосланото на тях, смирени пред Аллах. Те не продават знаменията на Аллах на никаква цена. Те имат отплатата си при своя Господ. Аллах бързо прави равносметка” (Коран, 3: 199), „Те не са еднакви. Сред хората на Писанието има и праведна общност – четат знаменията на Аллах [и] в нощните часове, свеждат чела до земята в суджуд. Вярват в Аллах и в Сетния ден, и повеляват одобряваното, и възбраняват отреченото, и се надпреварват в добрините. Тези са от праведниците. Каквото и добро да сторят, не ще им се отрече. Аллах знае богобоязливите. ” (Коран, 3: 113-115).
Действията на Пратеника на Аллах също са в тази посока. Когато той сключил споразумение с християните от Неджран, е бил във война със съдружаващите от Мека. Когато юдейското племе Бени Курейза нарушило една от клаузите на споразумението от Медина и когато те били наказани със съдебно решение, друго юдейско племе – Бени Надр, продължавало да спазва условията на споразумението. Както става ясно хората на Писанието не може да се поставят под общ знаменател и Пророка на исляма никога не е смятал всички тях за противници. В противен случай не бихме могли да дадем обяснение на разрешението за взимане на съпруги от хората на Писанието и за консумиране на заклано от тях животно. 1
Следователно може да кажем, че отношенията, описани в горните знамения, не са на религиозна основа, а са политически. Политическите условия изискват спазване на споразуменията, а знаменията се тълкуват в зависимост от действията на противника и дали представляват пряка опасност. Според Фетхуллах Гюлен главната роля в определянето на модела на поведение се изразява в това „дали религиозната принадлежност е причина за ненавист или не”.
Следователно знаменията „да не взимат неверници за ближни”, „не ще са доволни от теб нито юдеите, нито християните”, „не взимайте юдеите и християните за ближни” не трябва да се смесват. Те се отнасят за различни ситуации и положения. Тук може да споменем и думите на Бедиуззаман: „Ако има човек, на когото да се довериш от хората на Писанието, няма ли да го обикнеш? Разбира се, че ще го обикнеш.” 2
Тълкуванието на Бедиуззаман във връзка със споменатите знамения е прекрасно: „Първо, за да се изтъкне някакво умозаключение текстът, от който то се извлича, трябва да е с категорична и несъмнена достоверност, както и доводите в съответния текст трябва да са категорични и несъмнени. От една страна, знаменията в текстовете на Корана са с категорична достоверност, а от друга, е възможно доводите в тях да се тълкуват по различни начини. Защото забраните в Корана не са абстрактни, те са абсолютни. Нещо, което е абсолютно, може да се обвърже с правило. Времето е велик тълкувател; щом времето потвърди правилото, не може да има възражения. Дори ако дадено умозаключение се основава на някаква производна дума, коренът на производната дума показва причината за умозаключението. Изводът е, че тази забрана [в Корана] е наложена, защото юдеите и християните въплъщават в себе си качествата на юдейството и християнството.
Никой не може да бъде обичан заради личността му. Може би обичта [към някого] е към качествата и таланта [му]. Както не се налага качествата на всеки мюсюлманин да са ислямски, така и качествата и талантите на невярващия човек не винаги са признак на неверие. Следователно, защо харесването и заимстването на ислямските качества или таланти да не е позволено? Ако имаш съпруга от хората на Писанието, разбира се, че ще я обичаш.
Второ, в Епохата на щастието е осъществена велика религиозна реформа. Това довело до съсредоточаване на съзнанието на хората върху религията, заради което любовта и омразата се пречупвали през тази призма. Затова обичта към немюсюлманите се тълкувала като лицемерие. Но в съвременния свят е налице учудваща цивилизационна и светска реформа. Съзнанието и умовете на хората са завладени и ангажирани с цивилизацията, прогреса и света. Впрочем мнозина от тях не са особено много привързани към религиите, към които принадлежат. Следователно сприятеляването с тях означава харесване и заимстване на тяхната цивилизация и прогрес. И запазване на сигурността, която стои в основата на спокойствието в света. Ето това приятелство категорично не е включено в смисъла на забраната в Корана.”
В крайна сметка, ако съдбата е отредила някой да бъде роден в юдейско или християнско семейство, тези знамения не се отнасят за него. Но ако той, както е било по време на низпославането на знаменията, върши враждебни действия срещу мюсюлманите, ако открито им обявява война заради вярата им, или притежава същите качества, като онези хора, за които са били низпослани знаменията, тогава и положението му е друго.

---

1 Коран, 5: 5
2 Bediüzzaman, Münazarat, Yeni Asya Yayınevi, İstanbul, 1998, s. 70

„И ги убивайте там, където ги сварите...” (Коран, 2: 191)

В няколко коранични знамения, имайки предвид неверниците, се повеляват следните заповеди: „И ги убивайте там, където ги сварите...” (Коран, 2: 191), „хващайте ги и ги убивайте, където ги заварите – и не взимайте от тях нито ближен, нито помощник –” (Коран, 4: 89), „А изтекат ли месеците на забрана, убивайте съдружаващите, където ги сварите, и ги хващайте, и ги обграждайте, и ги причаквайте на всяко място за засада!” (Коран, 9: 5). Как ще разтълкувате тези знамения?
Както се опитахме да поясним в предишния въпрос, основната цел е тези знамения да бъдат разбирани правилно от миналите, съвременните и бъдещите мюсюлмани. Според методите и правилата за анализ на кораничните знамения те се тълкуват поотделно в цялостния контекст на Свещения Коран. Според това, имайки предвид цялото съдържание на Корана, тълкуванията трябва да се правят от компетентни и добре запознати хора, които знаят причините за низпославането на знаменията, дали те са явни, скрити, категорични.
Цитираните във въпроса знамения, освен, че не се тълкуват според методите и правилата за тълкуване, но част от тях се изваждат и се представят извън контекста. Подобни преднамерени похвати са необективни и наистина са причина за разединението на хората.
След като споменахме няколко основни принципа, нека разгледаме знаменията поотделно.
Първото знамение се отнася за езичниците от Мека. Това са хора, които още от началото са причинявали най-различни мъчения и страдания на мюсюлманите и са обявили война на вярващите. До низпославането на това знамение, те не признавали правото на живот на мюсюлманите, измъчвали ги, изолирали ги и най-накрая ги прогонили от Мека. А по времето, в което мюсюлманите били в Медина, те бойкотирали всички техни споразумения. Те са тези, които са обявили война на мюсюлманите.
Мюсюлманите не са причина за това положение и е немислимо да се говори за мир и човечност в една такава обстановка. По-скоро е необходимо да бъдеш силен и да запазиш достойно моралните си ценности. Защото битката се води с оръжия и може да изгубиш живота си. В тази обстановка първото условие, за да си силен, е да спечелиш битката. Това е естественият резултат от войната. Затова Свещеният Коран повелява: „И се сражавайте по пътя на Аллах с онези, които се сражават с вас, ала не престъпвайте! Аллах не обича престъпващите. И ги убивайте там, където ги сварите, и ги прогонете оттам, откъдето и те ви прогониха! Да заблуждаваш е по-тежко, отколкото да убиваш. И не се сражавайте с тях при Свещената джамия, докато не започнат там да се сражават с вас! А ако се сражават с вас, убийте ги! Такова е възмездието за неверниците. („Да заблуждаваш е по-тежко…” – под заблуда тук се разбира съдружаване с Аллах (ширк) и неверие (куфр).) А престанат ли – Аллах е опрощаващ, милосърден.” (Коран, 2: 190-191-192). След анализиране на трите знамения разбираме, че се отдава голямо значение на следните обстоятелства: не бива да се вършат своеволия по време или след битка; споразумение, предложено от противника, се приема по всяко време на битката; да не се дава повод за започване на война. Както е изтъкнал Св. Августин, тези правила са по-висши дори от Доктрината за справедлива война, утвърдена от християните.
Второто знамение – за него тълкувателите имат различни мнения – се отнася за двуличниците в Мека и Медина. Особено в Медина, където мюсюлманите заемали силни политически позиции, някои двуличници, групи и племена започнали да кроят планове и да създават опозиционна сила срещу мюсюлманите. Според едно предание двуличниците се отказали от участие в битката при Ухуд, въпреки че са участвали в похода. Това било причина между мюсюлманите да възникне спор как да бъдат наказани, но не се стигнало до единодушно решение.
Но със знамението: „Какво ви е, та спрямо лицемерите сте две групи? Низвергна ги Аллах заради онова, което са придобили. Нима искате да напътите онзи, когото Аллах е оставил в заблуда? А когото Аллах остави в заблуда, ти не ще намериш път за него.” (Коран, 4: 89) се подчертава, че мюсюлманите не трябва да се двоумят заради двуличниците и веднага след това ги съветва какво да направят: „Желаят и вие да сте неверници, както и те са неверници, за да бъдете равни. И не взимайте ближни от тях, докато не се преселят по пътя на Аллах! А отметнат ли се, хващайте ги и ги убивайте, където ги заварите – и не взимайте от тях нито ближен, нито помощник –” (Коран, 4: 89).
От условието „докато не се преселят” в знамението и от следващото знамение, в което се споменава, че въпреки че са двуличници не са заедно с останалите, се разбира, че причината за низпославането на знамението не са двуличниците, изоставили мюсюлманите по пътя за битката при Ухуд, а е по-вероятно това да са двуличниците от Мека: „Освен добралите се до народ, с който имате договор; или дошлите при вас със свити сърца, че са се сражавали срещу вас или че ще се сражават срещу своя народ. И ако Аллах бе пожелал, щеше да ги овласти над вас и да се сражават срещу вас. А отдръпнат ли се, без да се сражават, и ви предложат мир, Аллах не ще ви отвори път против тях.” (Коран, 4: 90).
Свещеният Коран подчертава, че двуличието и двуличниците няма да свършат – тълкувателите смятат, че това са племената от синовете на Абдуддар, Гатафан и Есед, живеещи в покрайнините на Мека и Медина, и ще продължат с действията си, като съветва мюсюлманите: „Ще откриете и други, които искат и с вас да са в безопасност, и със своя народ – в безопасност. Всякога, щом биваха връщани към изкушението, биваха низвергвани в него. И ако не се отдръпнат и не ви предложат мир, и не удържат ръцете си, хващайте и ги убивайте, където ги заварите! Дадохме ви явен довод срещу тези.” (Коран, 4: 91).
Тълкувателите смятат, че повелята „не взимайте ближен от тях” се отнася за доверен приятел, с когото да се споделят държавни тайни.^[1] Смята се, че причина за низпославането на това знамение е една група мюсюлмани, която по време на Епохата на невежеството е била в близки отношения с юдеите, имали са търговски отношения, споделяли са семейни тайни и се вслушвали в напътствията им.^[2] Когато предложили на достопочтения Юмер да назначи за свой писар някакъв християнин, той отвърнал: „Тогава ще съм взел ближен от тях”, което потвърждава, че знамението се тълкува именно така. Освен това, подобна забрана не важи само за двуличниците, а се отнася и за майката и бащата неверник, а също така и за всички такива роднини. „О, вярващи, не взимайте за ближни своите бащи и братя, ако са предпочели неверието пред вярата. А които от вас се сближат с тях, те са угнетителите.” (Коран, 9: 23). Следователно забраната важи за пълно доверие и обич.
Третото знамение важи за двуличниците, които нарушават споразуменията. Ясно се обяснява причинно-следствената цялост и без да има нужда от тълкуване се подчертава тази истина: „Снемане от Аллах и от Неговия Пратеник на задълженията спрямо съдружаващите, с които се договорихте. Затова странствайте по земята [о, съдружаващи] четири месеца и знайте, че не ще обезсилите Аллах и че Аллах опозорява неверниците! И прогласяване от Аллах и от Неговия Пратеник към хората в деня на най-голямото поклонение хадж, че Аллах е непричастен към съдружаващите, а също – Неговият Пратеник. И ако се покаете, за вас е най-доброто, а ако се отметнете, знайте, че не ще обезсилите Аллах! И възвести неверниците [о, Мухаммед] за болезнено мъчение, освен онези от съдружаващите, с които се договорихте и после не ви ощетиха с нищо, и не подкрепяха никого срещу вас. И приключете своя договор с тях до срока му! Аллах обича богобоязливите.” (Коран, 9: 1- 4), но за онези, които спазват споразумението, се повелява: „А изтекат ли месеците на забрана, убивайте съдружаващите, където ги сварите, и ги хващайте, и ги обграждайте, и ги причаквайте на всяко място за засада!” Ако в този момент те променят решението си: „И щом се покаят и отслужват молитвата, и дават милостинята зекят, сторете им път! Аллах е опрощаващ, милосърден. И ако те моли за защита някой от съдружаващите, защити го, та да чуе той Словото на Аллах! После го заведи на безопасно за него място! Това е, защото са хора незнаещи. Как може да има за съдружаващите договор с Аллах и с Неговия Пратеник, освен за онези, с които се договорихте при Свещената джамия? И докато са честни спрямо вас, бъдете честни спрямо тях и вие! Аллах обича богобоязливите.” (Коран, 9: 4-7).
Кои са тези двуличници, за които е посланието в Корана? Свещеният Коран пояснява кои са те като изтъква отношението им към мюсюлманите: „Как? Надвият ли ви, те не спазват спрямо вас нито родство, нито обет. Угаждат ви на думи, а сърцата им се противят. И повечето от тях са нечестивци. Продават на нищожна цена знаменията на Аллах и възпират от Неговия път. Лошо е онова, което вършат! Не спазват спрямо вярващ нито родство, нито обет. Тези са престъпващите. И ако се покаят и отслужват молитвата, и дават милостинята зекят, тогава те са ваши братя в религията. Разясняваме знаменията на хора проумяващи. И ако нарушат клетвите си подир своя обет, и поругаят вашата религия, сражавайте се с водителите на неверието, за да престанат! Няма клетви за тях.” (Коран, 9: 8-12).
След всичко това Свещеният Коран се обръща към мюсюлманите, за да ги мотивира и да им вдъхне смелост, като повелява: „[О, вярващи] нима не ще се сражавате с хора, които нарушиха своите клетви и възнамеряваха да изгонят Пратеника? Първом те настъпиха срещу вас. Нима се страхувате от тях? Аллах най-много заслужава да се страхувате от Него, ако сте вярващи. Сражавайте се с тях! Аллах ще ги накаже с вашите ръце и ще ги опозори, и ще ви помага срещу тях, и ще изцери гърдите на хора вярващи. И ще премахне гнева от сърцата им. Аллах приема покаянието на когото пожелае. Аллах е всезнаещ, всемъдър. Или смятате, че ще бъдете оставени, без Аллах да узнае кои от вас се борят и взимат за довереник само Аллах и Неговия Пратеник, и вярващите? Сведущ е Аллах за вашите дела.” (Коран, 9: 13-16).
След анализа на трите знамения стигаме до следните изводи: първо, независимо дали са двуличници или съдружаващи, обръщенията към двете групи не са еднакви. Прави се разлика в зависимост от това кои са явни врагове и кои търсят защитата на мюсюлманите. Към неутралните се повелява различно отношение в зависимост от тяхното положение.
Второ, повелята в Свещения Коран „убийте ги” се споменава само на три места. В тях ударението пада върху „спазването на обещанието”. Защото и в трите знамения се пояснява, че съдружаващите и двуличниците нарушават споразуменията, направени с Пратеника на Аллах. Дори и на предишните пратеници е било повелено да се спазва обещаното, което важи и за Пратеника на Аллах, и е немислимо той да не спазва обещанията и споразуменията. Но съдружаващите открито кроели планове срещу мюсюлманите, а лицемерите – чрез тайни преговори с тях, и нарушавали подписаните споразумения, което е неоспорим исторически факт.
Години наред мюсюлманите били подлагани на несправедливи и нетърпими мъчения само заради религията си, и те не можели да останат безучастни срещу нарушителите на споразуменията и срещу бунтуващите се групи, сякаш нищо не се е случило. Защото запазването на безучастие по онова време би означавало застрашаване на собственото съществуване и съхранение. Опитахме се да разясним смисъла на заповедта „убивайте ги”, спомената на три места в Свещения Коран, и която е свързана с реалната политическа обстановка. Затова не трябва да смесваме религиозните ценности с политическата обстановка. Това не означава, че религиозните ценности, обстановката и правните въпроси не са свързани. Целта ни е да се направи разграничение между положението, постъпките и реалната обстановка.
От друга страна, знаменията в сура Покаянието, свързани с проявяване на снизходителност към съдружаващите, тяхното обсаждане, пленяване и ако се наложи – убиване, са предпазни мерки, това важи и за прочистването на свещеното място Кааба от наличието и господството на съдружаващите.^[3] Освен казаното дотук, в Корана заповедта за убийство е свързана с условия като нарушаване на споразуменията от противниковата страна, нападение от тяхна страна, а когато нападателят предложи споразумение за прекратяване на войната, тяхното предложение трябва да бъде прието, на онези, които търсят закрила, да им бъде осигурена такава, което показва, че тези правила са изградени върху основни принципи като снизходителност и толерантност. Дори само знамението „И ако те е страх от изменничество на някой народ, преди да обявиш война извести, че отхвърляш споразумението по същия начин, за да са равни и двете страни! Аллах не обича изменниците.” (Коран, 8: 58) е достатъчно да покаже, че в основата на кораничните знамения стои толерантността.
Обявяването на война е друго обстоятелство, което ислямът извежда на преден план и на което трябва да се обърне внимание. В нито една правна система не е отделено толкова голямо внимание на обявяването на война и на прекратяването на подписано споразумение, колкото в ислямското право. Ислямът преди векове е утвърдил забрана за нападение и тайни операции, докато подобни забрани са приети от Международния съд в Хага едва през 1907 г. Освен това на всички ни е ясно как днес се спазва забраната на Международния съд.
На последно място ще е от полза да споменем правилата за водене на война, утвърдени от специалистите по ислямско право, за да разберем по-добре темата.

1. Основното правило е войната да бъде обявена от държавата. Ако противниковата страна пожелае прекратяване на войната, тя се прекратява. (Коран, 9: 6)
2. Врагът трябва да е въоръжен. В противен случай, дори да са противникова страна, хората са невинни. Затова духовниците, цивилните граждани, децата, жените и възрастните хора са неприкосновени. Доказателство за това е реакцията на Пратеника на Аллах. Той видял на бойното поле починала жена и изразил възмущението си с думите: „Но тя не се сражаваше.”^[4]
3. В случай, че врагът причинява вреди. Според това правило, дори и ако врагът е въоръжен, но не причинява вреди по време на война, той не може да бъде убит.^[5] Единствено може да бъде пленен и по време на пленничеството му той трябва да получи хуманно отношение. В тази връзка важен пример е Пратеника на Аллах, който дори не е проклинал врага, който искал да го убие по време на война.^[6]
4. Въпреки че в Епохата на невежеството противниците използвали този метод срещу мюсюлманите – те разчленявали труповете на загиналите, отрязвали ушите и носовете им, в исляма това е забранено.^[7] Пратеника на Аллах почитал човека като човек и забранил да се злослови по адрес на загиналите противници, и е полагал усилия да не се накърняват чувствата на близките на починалите.^[8]

В основата на исляма стои мирът. Войната се приема като извънредно и неизбежно положение. Тя възниква вследствие на политически спорове. От тази гледна точка тя е отворена за спекулации.^[9] Различното вероизповедание никога не е било причина за война. Войната се предизвиква от недоволство. Дори и по време на война има правила и норми. Тези норми са поставени от Свещения Коран и Пратеника на Аллах. Те били стриктно изпълнявани от халифите и са записани в книгите по ислямско право.^[10] Положенията в знаменията се отнасят за случаите, в които всички възможности за мир са изчерпани.

---

^[1] İbn Kesir, Ebu’l Fida İsmail, Tefsiru’l Kur’ani’l Azim, Beyrut, 1961, 2/342, et-Taberi,14/175-176
^[2] Et-Taberi, 3/ 406-407
^[3] Kur’an Yolu, Heyet, 3: 12-13
^[4] Serahsi, Muhammed b. Ahmed, Şerhu Kitabi’s Siyeri’l Kebir, Beyrut 1997, 1:32
^[5] Merginani, Burhanuddin, el-Hidaye Şerhu Bidayeti’l Mübtedi, İstanbul 1986
^[6] Serahsi, Siyer, 1:56
^[7] Buhari, Megazi, 36
^[8] Tirmizi, Birr, 51
^[9] Bulaç, Cihad, s. 48
^[10] Güneş, Ahmet, “Views on The Ruled Of War In Islamic Law”, An Islamic Perspective Terror and Suicide Attacks, Light Publishing Company, New Jersey, 2004, s. 127-128

„И се сражавайте с тях, докогато не ще има заблуда и религията ще е на Аллах! А престанат ли, тогава да не се враждува, освен против угнетителите!” (Коран, 2: 193) не е ли причина за обявяване на война?

Тълкувайки това и други знамения^[1] някои учени смятат „заблудата” за „неверие” и стигат до извода, че неверието е причина за обявяване на война, без да имат предвид знаменията свързани с мира.^[2] Но думата „заблуда” (фитне или ел-фитне) се среща трийсет и четири пъти в Свещения Коран, а нейните производни – двайсет и шест пъти. Според мястото на употреба думата означава изпитание, насилие, натиск, беда, наказание, грях, война.^[3] Както се вижда между значенията не се среща „многобожие” и в Свещения Коран на нито едно място фитне не означава многобожие. Освен това няма съмнение, че разпространяването на безверие и езичество, отклоняването на хората от правия път, нарушаването на забраните на Всевишния и всяването на раздори е фитне.
В това знамение думата фитне е употребена в значение на мъчение, на отклоняване от правия път. Причината за низпославането на знамението показва именно това. За да се прекрати мъчението в свещените месеци, е позволено обявяването на война.^[4] „Затова мнението на повечето тълкуватели е, че фитне е предупреждение към мюсюлманите да не бъдат отклонени от религията им и предпазна мярка от евентуално нападение, а също така възможност за всеки да изпълнява свободно религията си.”^[5]
Неверието не е причина за война; целта не е всички да станат мюсюлмани, или в противен случай – ще бъдат убити. Затова и днес много хора на Запад смятат, че исляма е „религия на меча”. Но в продължението на това знамение: „А престанат ли да заблуждават, тогава да не се враждува, освен против угнетителите” (Коран, 18: 29; 49: 14) и още много знамения, в които се посочва, че всеки сам решава каква религия да изпълнява и че задачата на мюсюлманина е само да известява, се вижда, че в основата стои свободата на избор, а и споразуменията на Пратеника на Аллах; обявяването на прошка за всички след превземането на Мека; забраната да не се убиват жени, деца, възрастни и духовници; знаменията „Няма принуда в религията” (Коран, 2: 256), „Аллах не ви забранява да се отнасяте с добро и да постъпвате справедливо към онези, които не воюват” (Коран, 60: 8) и още стотици знамения доказват, че въпроса стои по съвсем друг начин.

---

^[1] Коран, 9: 5
^[2] Cemil Haşim, “es-Selam fi’l-İslam”, Risaletu’l İslamiyye, sayı 63-64, s. 43
^[3] İbn Manzur, XIII, 317-320, s. 1575
^[4] Yıldırım, Suat, Meal, s. 29
^[5] Kur’an Yolu, Heyet, 1/199

ТАФСИР (тълкуване) НА СВЕЩЕНИЯ КОРАН

  сахаба (сподвижниците) на Пророка (с.а.с) виждали в Корана богато находище на Божествена мъдрост. Те прекарали целия си живот в търсене на съкровищата в този рудник. Благодарение на техния труд на бял свят са тези бисери на мъдростта, които и днес осветляват пътя на мислите ни.

Думата тафсир произхожда от арабската дума фассара- юфессиру, която означава обясн...и – обяснява или повдигне завесата и разкриване. Ето защо тафсир е наука, с чиято помощ може да се разбере Книгата на Аллах с.т. Според Аллямату Шах Абду-л Азиз ад-Дахлауи, един от най-известните автори на тефсир: „Тълкуващият Корана трябва да се придържа към следните три правила:

а )Трябва да се обясни истинското значение на всяка дума и да се покаже истинската й цел. Ученият трябва да направи това чрез лингвистични и граматически средства.

б )Всичко трябва да бъде обяснено в контекста на основната тема на откровението.

в )Тълкованието не може да противоречи на писанията на Асхаба, които са били свидетели как откровението е било низпослано на Пророка (с.а.с).

Ето защо тафсир е наука, с помощта на която е възможно да се разбере значението на предписанията на Корана и причината за тяхното изпращане.

ПОЯВА НА НАУКАТА ЗА ТАФСИР

  В текущото столетие Свещеният Коран е породил значителна по обем литература на различни езици. Дейността на това благословено поприще обхваща езиците урду, суахили, хаус и др. Един човешки живот не е достатъчен, за да бъде прочетено всичко това. Освен това, в наше време, е създадена значителна по обем литература, свързана с Корана, на много европейски, африкански и ази...атски езици, разпространени само в мюсюлманския свят, като арабски, персийски, турски. Много правилно е казано, че „.. няма друга книга, освен Корана, в служба на която да е бил посветен толкова много талант, толкова много труд, време и средства“. Ако погледнем труда на имам Джалал ад-Дин Суюти (поч.911 г. след Хиджра) Ал-Итканфи Улум ал Коран ще добием представа за енциклопедическия обем на науките, свързани с Корана. Докато бил жив Пророка (с.а.с). асахаба са му задавали въпроси във връзка с тълкуването на Свещения Коран и различните аспекти на включените в него предписания (ахкам). Пророкът (с.а.с) им е обяснявал различните предмети, свързани с всички знамения на Корана.

В резултат от тези беседи асахаба са узнали почти всичко за причините на низпославане (Асбаб ан-Нузул) в стиховете на Корана. Те са знаели как да различават насих (отменяемите) от мансух (отменените) знамения. Пророкът (с.а.с), по волята на Аллах, е обяснил и изтълкувал почти всички знамения (т.е. това, което било нужно) от Корана на асахаба. Това е видно от следното знамение на Корана:

„... И низпослахме на теб [о, Мухамад] Напомнянето, за да обясниш на хората какво им е низпослано и за да размислят“, (Коран 16;44 ).

Всичко, което той (с.а.с.) е обяснявал или мълчаливо одобрявал, е фиксирано в паметта на асахаба. Тези, които за приели исляма, или са се родили, след смъртта на Пророка (с.а.с ) са питали асахаба за това, как Пророкът (с.а.с.) е тълкувал различните знамения на Корана. Асахаба,от своя страна, са разказвали на своите последователи (табиун) не само за обяснените от Пророка (с.а.с ) стихове, но и за други тълкувания, които са получили неговото мълчаливо одобрение. Много от тези асахаба са били хора високообразовани. Много от тях са знаели Корана наизуст. Почти всички от тях, докато Пророкът (с.а.с.) е бил жив, са били сред най-видните четци на Корана.

 

Правилно е да се каже, че самият Пророк (с.а.с.) е наставлявал асахаба. Поради тази причина те са знаели Корана по-добре от най-видните учени на нашето време. Асахаба, както вече бе казано, са предали Сунната на Пророка (с.а.. ) на своите последователи (табиун), които пък са я предали на своите последователи (табе и табиун).

 

Абу Абд ал-Рахман ал Сулеими ал-Табии (поч.82 г след Хиджра ) е казал: „Тези, които са чели Корана – Усман бин Аффан, Абдуллах бин Масуд и други, научавайки десет знамения от Пророка (с.а.с.), не са продължавали, докато не са ги разбирали напълно и не са ги приложили на практика“. Така асахаба са прекарвали години, изучавайки сурите на Корана. В своята книга ал-Мууатта имам Малик (р.а ) казва, че Абдаллах бин Умар е прекарал осем години в изучаване на сурата Ал-Бакара.

 

Без съмнение е също, че четиримата Праведни халифи са сред ранните коментатори (муфассири) на Корана, тъй като те са били свидетели на низпославането на откровението и са узнали техния скрит смисъл от самия Пророк (с.а.с.). Други признати четци на Корана в епохата, която е живял Пророка (с.а.с), които определено могат да бъдат считани и за учени по тафсир са били: Абдаллах бин Аббас ( поч.68 г от хиджра ), Абдаллах бин Maсуд (поч.32г. от хиджра), Убайи бин Каб (поч.20г. от хиджра), Зайд бин Сабит (поч.45г.) от хиджра, Абу Муса ал-Ашари (поч.44г. от хиджра), Абдуллах бин ал-Зубайр (поч.73г. от хиджра).
Съответно на разказаното от тях, първите места (по риуайат – предания за Корана ) се заемат от Ибн Аббас, Ибн Масуд, Али бин Абу Талиб и Убайи бин Каб ( р.а .д ).

 

Ибн Аббас бил наречен най-опитния в общноста (хибр–ул умма) и преводача на Корана (арджуман-ул Коран) и Морето на Корана (Бахр-ул Коран ) т.е пълен с наука като море. По мнението на много от учените, Ибн Аббас е родоначалникът на тафсира. Дълбоките му познания в различни сфери, са му помагали в трудната му работа. Следният пример илюстрира обширните му познания по арабски език и литература:

Веднъж Нафи бин Азрак р.а задал на Ибн Аббас много въпроси за Корана и го помолил да подкрепи отговорите си с арабска поезия (стихове). В доказателство на своята гледна точка по тефсир, Ибн Аббас р.а илюстрирал всеки случай с над 200 думи и стихове от ислямска поезия.

 

 Много от сподвижниците на Пророка (с.а.с) се гордеели с Ибн Аббас и са го възхвалявали. Сред тях е бил и Али бин Абу Талиб (р.а) , който е казал за неговия тафсир: „Той като че ли е виждал невидимото през тънка завеса“.

Така и Ибн Умар (р.а) е казал: „В общноста на Мухаммед (с.а.с) Ибн Аббас е най-осведоменият човек относно посланието (т.е Корана )“.

 

Друг велик познавач на Корана от това време е бил Абдаллах бин Масуд (р.а). Той е прекарал целия си живот в търсене на съкровения смисъл на Корана. Али р.а, (четвъртият ислямски халиф), е признавал дълбочината на неговите познания. Когато веднъж го запитали за Абдаллах бин Масуд и неговата ученост, той отговорил така: „Той знае Корана и Сунна и неговите знания са най-добрите“. Неговият къраат (метод на четене) е много добре познат сред учените и неговото мнение по тафсир в книгите на хадисите и тафсир се счита за меродавно (предпочитано).

След Ибн Масуд (р.а) идва Али (р.а), а след него Убайи бин Каб (р.а). Убайи (р.а) е бил голям авторитет в тълкуването на Корана. Хаджи Халиф казва: „Има голям ръкопис, в който Абу Джафар ал Рази е преразказал думите на ал-Раби бин Анас, който пък е преразказал думите на Абул ал-Алйиа, който пък е преразказал думите на Убайи бин Каб“. Не е известно какво се е случило с този ръкопис, но части от него се намират в тафсирите и хадисите. Тези четирима сподвижника са били най-великите от сподвижниците в областта на тафсир.

 

Някои от сподвижниците са разказали предания, относно въпроси в тафсира, като Айша р.а (поч.58 г от хиджра), Абу Хурайра р.а (поч.57 г от хиджра ), Абдаллах бин Амр бин ал-Ас р.а (поч.63 г. от хиджра), Абдаллах бин Умар бин ал-Хаттаб (поч.73г А.Н./692 A.D.), Джабир бин Абдаллах ал-Ансари р.а (поч.74г от хиджра.) и Анас бин Малик р.а (поч.91г от хиджра ).

Великите сподвижници на Пророка (с.а.с.), усвоили Корана и „живия“ му тафсир от самия Пророк (с.а.с.), починали един след друг. Така задачата за развитието на науката за тафсир преминала върху табиун . Те са наставлявани от благородните сподвижници на Пророка(с.а.с ). Към края на първата половина на първото столетие са се обособили 3 главни школи за коментарии на Корана.

 

Първата от тях е школата в Мекка. Учител в нея бил Абдаллах бин Аббас (р.а) , а негови студенти били Саид бин Джубайр (поч.94г от хиджра или 95г от хиджра), Муджахид бин Джабр ал-Макки (поч.104г от хиджра.), Икрим Маула Ибн Аббас (поч.105г от хиджра), Тауус бин Кайсан ал-Йамани (поч.106г от хиджра), Ата бин Аби Рабах (поч.114г от хиджра).

Втората школа е школата на Ирак, която признава за свой учител Ибн Масуд (р.а). Студенти в тази школа са били Алкама бин Кайс (поч.102г от хиджра), Ал-Асвад бин Йазид (поч.75г от хиджра), Масрук бин Ал-Аджда (поч.63г от хиджра), Амир ал-Шаби (поч.105г от хиджра), ал-Хасан ал-Басри (поч.121г. от хиджра) и Ибрахим ал-Нахаи (поч.195г от хиджра).

 

И накрая школата в Медина. Тъй като Медина е първата столица на ислямския Халифат, в тази школа е имало много сподвижници и мюсюлмански учени, от които най-известен е бил Убайи бин Каб (р .а). Негови ученици били Абу ал-Алийа (поч.90г.от хиджра), Мухамед бин Каб ал-Карзи (поч.117г от хиджра) и Зайд бин Аслам (поч.130г. от хиджра), който обучил своя син Абд ал-Рахман и Малик бин Анас (р.а.д).

В този период трудовете по тафсир вече са включвали коментарии към повече знамения, отколкото преди, като приемниците (табуин) също започнали да съставят свои коментарии. Обикновено те са били свързани със съответната школа и нейния основател, макар че някои от тях са предавали и мнения на сподвижници, непринадлежащи към тази школа.

По-късно са известни следните видни учени в областта на тафсир Исмаил ал-Судди (поч.128г от хиджра), ал-Даххак бин Музахим (поч.от хиджра), ал-Калби (поч.146г от хиджра), Мукатил бин Хайан (поч.до150г. от хиджра) и Мукатил бин Сюлейман (поч.150г от хиджра).

 

Тъй като писането на тафсир е започнало по времето на Пророка Мухаммед (с.а.с.), не е възможно да се определи точно кой тафсир е най-древен от съществуващите. Видно е, че са били написани много трудове по тафсир, но някои от тях не са достигнали до нас. Има общоприето мнение, към което се придържат класически учени, като Мухаммед Ал-Захаби в знаменития си труд Ал-Тафсир уал Муффасирун. Някои съвременни учени, като Ахмад Тамин са казали, че най-древният съхранен труд по тафсир е този на Ал-Табари (поч.310г. от хиджра). Всъщност това не отговаря съвсем на истината, защото днес съществуват тафсирите на Муджахид бин Джабр ал-Макки (поч.104г от хиджра), Зайда бин Али (поч.122 г от хиджра), Ата ал-Хурасани (поч.133г от хиджра), Мухаммед бин ал-Саиб ал-Калби (поч.146г. от хиджра) и Мукатил бин Сюлейман ал-Хурасани (поч.150г. от хиджра ]. Работата над тафсир продължава до днес и ще продължи вечно иншаллаху теаля.

 

Слава на Аллах Господа на световете!

За повече информация:

1) Мабахис фи Улюм ал-Коран. Рияд, 1976г, ( Маннай Ал-Каттан)

2) Ал-Бурхан фи Улум ал Куран. Кайро, 1953 г ( Бадраддин ал-Заркаши)

3) Ал-Тафсир уал Муфассирун, Кайро,1962г, ( Мухаммед аз-Захаби )

4) Сахих Ал-Бухари, Сахих Муслим, Тирмиди и Мууатта

5) Иткан фи Улум ал-Куран (Ас-Суйути )

6) Превод на Свещения Коран (Проф.Д-р. Цветан Теофанов) 1997 г.

и др.

Превод Славомира Владимирова

Редакция Джемал Хатип

 

И го въздигнахме Ние на извисено място.''

Първият изкуствен спътник в историята (Спутник) излита в Космоса през 1957 г. По изумителен начин в Корана сура 19;57 се говори за излитане и въздигане(в небето) -'' И го въздигнахме Ние на извисено място.''
Използвайки същия метов в Корана могат да се открият още учудващи неща.
Началото на генната наука в света се поставя от Мендел през 1865г. По учудващ и неповторим начин В сура 18;65 буквите та...ка... се подреждат ,че на три места изниква DNA(ДНК). Това едвам ли може да се нарече СЛУЧАЙНОСТ, защото се среща само в сура 18;65. Друг изумителен факт е, че в тазу сура думите ДНК и РНК се повтарят по седем пъти. Това го няма никъде другаде в Свещената книга.
По същия метод може да се види ,че в Корана се срещат и думите Протон и Неутрон и не къде да е ,а съответно в сура 18;37 и сура 18;39, което по изумителен начин съответва на тежестта на тези частици. Неутрона тежи съответно 1839 me, а Протона 1837me.

КАУСАР – НЕПРЕСЪХВАЩОТО БЛАГО НА ПРАТЕНИКА НА АЛЛАХ (С.А.С.)

АЛ-КАУСАР е най-кратката сура от Свещения Куран. Тя често се използва от мюсюлманите при извършването на молитвата намаз. В тази връзка знанието за нейния смисъл и тълкуване (тефсир) е много важно.
Всевишният Аллах благословил синовете на Пратеника на Аллах (с.а.с.) с кратък живот. През един от печалните дни, когато починал неговия...т син Ибрахим, очите на Пророка (с.а.с.) се насълзили. След като видели това сподвижниците попитали: “И ти, великият Пратеник, също плачеш!?” А той отговорил: “Аз съм човек и моето сърце също скърби, очите ми се насълзяват, но по време на нещастие ние не говорим нищо забранено.”
В тези времена арабите считали мъжките рожби за едно от най-големите достойнства, предмет на гордост и величие. Затова когато Пророкът (с.а.с.) отивал в Кяабе, езичниците не забравяли да му напомнят, че неговият род може да прекъсне, тъй като му се раждат само момичета. Това опечалило Пратеника на Аллах (с.а.с.). Тогава за да утеши Своя раб и Пратеник, Всемилостивият Аллах низпослал сура “ел-Кеусер”, в която се обръща внимание на дарените блага на Мухаммед (с.а.с.) и на високото положение, което той заема пред Господаря на Световете.
Сура “ел-Кеусер” се състои от 3 айета. В първия айет Всевишният Аллах казва: “Ние ти дадохме [о, Мухаммед реката] ел-Кеусер.”
Едно от значенията на думата “кеусер” е “множество”, “изобилие”. От тук смисълът на айета може да стане: “Ние ти дадохме много блага.” За това, че Аллах е надарил Своя Пратеник с велики блага, както в земния живот, така и в отвъдния, свидетелстват много други айети от Свещения Куран.
Всевишният е низпослал на Мухаммед (с.а.с.) великото чудо – Свещения Куран и го научил на това, което той не знаел.
В сура “ел-Инширах” Аллах съобщава, че Той разтворил гръдта на Мухаммед (с.а.с.), за да приеме своята велика мисия, снел бремето, което тегнело над него, възвисил го и му обещал облекчение, което ще настъпи след трудността.
Пророкът (с.а.с.) бил дарен с възнесението-мирадж, когато бил удостоен с честта да се срещне с Всевишния Аллах.
Премъдрият Аллах предоставил правото на Мухаммед (с.а.с.) да се застъпва пред Него за своята общност (уммет). Освен това, от хадисите е известно, че “Кеусер” е река в Рая (Дженнета). “О, хора, аз ще отида преди вас и ще ви чакам. И елате вие към мен. Нашата среща ще бъде в Рая край реката “Кеусер”. Там аз ще се гордея с вашата многочисленост, но мога да спася само част от вас, а другите ще бъдат отдалечени от мен.” – казал Пророка Мухаммед (с.а.с.) в прощалното си хутбе.
Когато хората в Съдния Ден от страх и неведение ще се мятат от страна на страна, на мюсюлманите ще се отвори път към райската река. Техните души ще бъдат спокойни, защото знаят къде ще отидат.
Според думите на Пророка (с.а.с.), водата на река “Кеусер” е по-бяла от сняг, по-чиста от кристал и по-сладка от мед. Земята около нея излъчва аромат на роза. Коритото на реката е от злато, а брега от рубини и диаманти. Който изпие една глътка от реката “Кеусер” никога повече няма да ожаднее. А тези, на които не им е отсъдено това, никога няма да се избавят от мъчителна жажда.
Съдовете за пиене са толкова, колкото са звездите на небето. За всеки прииждащ към Кеусер ще има определен съд, който ще получи лично от ръката на Пророка (с.а.с.).
Но някои от идващите няма да вкусят водите на Кеусер. Всевишният Аллах ще повели на Пророка (с.а.с.) да не им дава от благословената напитка. “Защо, о, Аллах, те също са от моята общност (уммет)?”, ще попита Мухаммед (с.а.с.). “Ти не знаеш какво правеха те след теб, как измениха твоя суннет” – ще отвърне Великият Аллах. И тези хора ще се отдалечат с наведени глави. (Бухари)
Затова е важно да се запомни този хадис: “След мен вие ще изпаднете в егоизъм, ще издигате на служба роднините си, вместо справедливост ще придавате значение на “връзките”. Тогава бъдете търпеливи до нашата среща при реката Кеусер.”
(Бухари)
Във втория айет Великият Аллах повелил на Своя Пратеник (с.а.с.) да бъде признателен за тази милост като казал: “Затова отслужвай молитвата към своя Господ и [жертвено животно] коли!”
Смисълът на този айет е следният: най-близкото до Аллах състояние на човека е положението, когато се намира в суджуд. В тази връзка Всевишният призовава да се обръщаме с молитви пряко, директно към Него. Когато извършва намаз човек отдава себе си на молитвата, застава смирен пред Аллах и духом и тялом.
Второто нещо, за което говори Великият Аллах е извършването на жертвоприношение. Жертвайки се по пътя на Аллах човек се приближава към Него посредством своето имущество, което той харчи, без да обръща внимание, че човешката душа го клони към трупане на богатство.
Съвършено противоположни чувства и емоции изпитват високомерните хора, които отблъскват от себе си рабите на Аллах и не чувстват необходимост да служат на Него. Те не извършват жертвоприношение, опасявайки се да не обеднеят, отказват помощ на бедните и не отправят молитви, уповават се изцяло не на Аллах, а на себе си, на своите способности или на някого от своите близки, приятели или богати покровители.
Сурата завършва със следния айет: “Твоят ненавистник ­ той е лишеният.”
Тълкувателите на Корана казват, че когато е починал сина на Хз. Мухаммед (с.а.с.) Касим, Ас бин Вайл казал: “Оставете го, той е човек, лишен от наследници.” Тогава Аллах низпослал тази сура и оповестил, че този неверник е лишеният. Дори да има много деца, той е лишен от милостта на Аллах и няма да бъде споменат, освен с проклятие. Всевишният Аллах утешава Пророка Мухаммед (с.а.с.), като казва, че неговото име е възвеличено, достойнството му е велико, а религията, Книгата и прекрасният му нрав ще пребъдат за винаги, а във Вечността Мухаммед (с.а.с.) го очаква несвършващо благо – реката “Кеусер”, т.е. “несвършващо, неспиращо добро”, противоположно на “ебтер”, което означава “ограниченост, прекъсване.”
Затова наистина лишените са тези, които ненавиждат Пророка (с.а.с.). Нали след 1400 години никой не си спомня с добро Ебу Лехеб – един от главните ненавистници на Пророка Мухаммед (с.а.с.) и неговите потомци. Нещо повече, никой не желае дори да припише себе си към неговия род.
А споменаването на Пророка Мухаммед (с.а.с.) е вечно. Той ще бъде споменаван до края на света – в езаните от минаретата, в хутбетата от мимберите, в салеватите, отправяни към него, заедно със споменаването на Всевишния Аллах. Вярващите от неговото време до Съдния ден ще бъдат негови последователи, а той (с.а.с.) е като техен баща. Заедно с това броя на последователите на религията, която той донесъл със себе си се увеличава непрекъснато и ислямът продължава да се разпространява по целия свят.

/2:153/

О вие, които повярвахте!

 Искайте помощта на Аллах с търпение и намаз!

Наистина, Аллах е с търпеливите.

/2:153/

Всевишният Аллах е заповядал на правоверните да прибягнат за помощ по делата на религията с търпение и намаз. Под търпение се подразбира удържането на душата от това, което на нея й е неприятно и тежко. Търпението може да се раздели на три съставни части: Търпеливото изпълнение на повелит...е изпратени от Аллах, търпеливото избягване на неподчинението към Аллах и непоколебимото понасяне на тежестите от божественото предопределение и отсъствие на роптание пред съдбата. Търпението носи огромна полза на човека във всички негови начинания, и ако той не проявява необходимото търпение, то няма да му се отдаде постигането на желания резултат, особено ако става дума за постоянното изпълнение на тежките религиозни предписания. Всеки човек се нуждае от търпение, за да преглътне горчивината от тежките заповеди на Всевишният Аллах. И ако на него му се отдаде да придобие търпение и издръжливост, то той ще се сдобие с успех, но ако тежките и неприятни изпитания го лишат от търпение, то той ще се окаже с празни ръце и се лишава от велика благодат. Същото може да се каже и за греховете, към извършването на които подтикват низките и долни пориви на човешката душа. Човек е способен да се въздържи от грехове, но за това той е длъжен постоянно да проявява огромно търпение, да потиска долните пориви на своята душа и да моли Всевишният Аллах да го предпази от неподчинение, тъй като греховете се явяват едни от най-големите изкушения. Същото може да се каже и за тежките изпитания, особено ако те продължават дълго време и отслабват човешкия дух и тяло. И ако човек не може да изтърпи тези изпитания искрено заради Аллах уповавайки се на своя Повелител и прибягвайки до Неговата поддръжка, то той непременно ще започне да оплаква и хленчи за своята съдба. От всичко казано до тук следва, че рабът на Аллах силно се нуждае от търпение. Нещо повече, той постоянно изпитва остра необходимост от това търпение. Именно затова Всевишният Аллах е заповядал на Своите раби да бъдат търпеливи и е възвестил, че Той винаги присъства заедно с тях. Наистина, Аллах е с търпеливите. Това означава, че ако търпението се явява неотменно качество на човек, то Всевишният Аллах му помага, наставлява го в правия път и поправя неговите грешки. Благодарение на такава поддръжка правоверните не усещат бремето на тежките и неприятни изпитания, леко се справят с най-тежките заповеди и не познават никакви трудности. В този айет се говори за частното присъствие на Всевишният Аллах наред с творенията, което се проявява в Неговата любов, поддръжка, помощ и близост. Това е велика чест, с която са удостоени търпеливите правоверни. И ако подобно присъствие на Всевишният Аллах е било единственото превъзходство на търпеливите хора, това би било напълно достатъчно за тях. Що се отнася до общото присъствие на Всевишният Аллах наред с творенията, то под това присъствие се подразбира Неговото знание и могъщество, което се споменава словата на Всевишният Аллах: Той е с вас, където и да сте. Аллах вижда всичко, което вие вършите./57:4/ Тази форма на присъствие на Всевишният Аллах наред с творенията се разпростира абсолютно върху всички създания. Всевишният Аллах също така е заповядал да се търси Неговата помощ с намаз, тъй като намаза се явява един от стълбовете на религията, светлина за правоверните и способ за общуване на раба със своя Повелител Аллах. Ако рабът изпълнява по съвършен начин своя намаз, а също така изпълнява задължителните и желателните предписания на намаза, с цялата си душа се смирява пред Аллах, постигайки с това самата същност на молитвата, то той от самото начало на намаза усеща себе си пред Всевишния Аллах и се държи като покорен роб стоящ пред своя господар, той осъзнава своите думи и постъпки и е погълнат от общението с Аллах и молитвите към Него, то тогава неговия намаз непременно ще му помогне да изпълнява всички останали предписания на религията, защото намаза предпазва хората от мерзости и осъдителни постъпки. А чувството за смирение по време на намаз поражда в сърцето на човека качество, което го задължава да се покори на заповедите низпослани от Всевишния Аллах и да не нарушава Неговите забрани. Именно към такъв намаз е заповядано на мюсюлманите да се придържат в търсенето на помощ при всяко нещо.

 /Тефсир на Ибн ас-Саади стр. 82-83/



Проява на търпение по време на беда

Пратеникът на Аллах салляллаху алейхи ве селлем, е казал: “Наистина, Великият и Всемогъщ Аллах е казал: “Ако Аз изпратя на някой от Моите праведни раби изпитание (в вид на болест), след което той Ми въздаде хвала за низпосланото изпитание, то той ще се изправи от своето легло безгрешен, като в деня, когато го е родила майка му”. И Всевишният Аллах е казал (на меляикетата): “Аз ограничавам възможностите на Своя раб и го подлагам на изпитания. Затова записвайте му възнаграждението, което сте му записвали, когато той е бил здрав”.
/Този хадис е сведен от Ахмед 4/123, ат-Табарани в “ал-Кабир” 7136.
Хадисът е надежден хасен./